Домът на Мелинда Картър

Къщата:

Домът на Мелинда Картър Rancho-lance-armstrong-20

Спалнята ми: Домът на Мелинда Картър Cb_1

Банята ми:

Домът на Мелинда Картър Italianbathrooms-thumb

Гостната:

Домът на Мелинда Картър Attch_p_a09dd_2bedroom

Банята към нея:

Трапезарията: Домът на Мелинда Картър 00_2_1

Кухнята:

Домът на Мелинда Картър Effeti-misura-laminate-kitchen

Холът 1:

Холът за купони: Домът на Мелинда Картър 006515582

Верандата:

Домът на Мелинда Картър Outdoordecorating-thumb

Басейнът:

Стаята на Кейт: Домът на Мелинда Картър Bi2808016

Банята й:

Домът на Мелинда Картър Eterne_7236_DropIn_CloseUp_HiRes_RGB

Норт ни беше завлякла в някаква стара църква.От всичко случващо се само това разбрах.И аз бях виновна за всичко.Ако бях победила Норт още тогава всичко щеше да е много по различно от този кошмар.Захвърлиха ни в църквата и ни оставиха там.Двата демона отлетяха.Някой ме развърза,но това едва ли беше всичко.Едва ли Норт щеше да остави нещата така.Тя обичаше да ни измъчва.Това й беше като хоби.Погледнах Ник и се хвърлих кам него.В момента ми трябваше утеха.Виждах как момичетата отиват при момчетата и последва маратон по целуване.Не беше много подходящото място.Седнах и се облегнах на стената.Ник седна до мен и ме погледна въпросително.
-Много е сложно...може би по-късно,когато това свърши.-прошепнах и затворих очи.Стресна ме старата скърцаща врата.Беше Норт с линия в ръка.Настъпа с дългия си ток Кейт,която започна да се гърчи на пода.Защо това трябваше да продължава?Мъчението и всичко друго.Какво й бяхме сторили всички?Отново затворих очи и се заплетох в собствените си въпроси.Само болка ли трябваше да има на тази земя?Защо тези изчадия не си стоят там долу,където им е мястото?Животът ми беше ужасен.Направо отвратителен.След малко чух писъци,но този път не от болка,а от радост.Какво се беше случило?Отворих очи.Норт и учителят стояха на една купчина пепел.Тоест те бяха пепелта.Нима всичко беше свършило?Но как и кой?Мишел стоеше на пода,Конър беше до нея.Всички заизлизаха от стаята,а за хванах Ник за ръката и ги последвах.Дойдохме в къщата на Мелинда.Нямаше къде другаде да отидем.Седнах на дивана и зарових глава в прегръдките на Ник.Мелинда,Хайдън,Кейт и Джеймс продължиха маратона си по целувки.

Материализирах се пред къщата на предполагаемите ми врагове.Моят господар заповяда да разузная.Какви ли бяха техните планове.Изках само да разузная.Само да не им се покажа че ще стане страшно.Бавно вървях към къщата на Мелинда Картър.Спускаше се здрачът.Вече беше любимото ми време за лов на ангели.Тази вечер за съжаление нямаше да има бой и забавления.Обгърнат в мрак и тишина се прокраднах към вратата.Почуках няколко пъти и зачаках да отворят.

С Конър продължавахме да говорим (или по скоро да дебатираме) за Рая и Ада и ангели и подобни фатнасмагории. Странното бе, че въпреки че бях част от всичко това, все още го смятах за шантаво и невъзможно. Но поне се опитвах да преодолея това.
Наблизо се появи нещо. Имаше странна енергия, която не можех да определя но някак ми напомняше за Норт и Коуп, но реших да се абстрахирам от това. Вероятно само си внушавах, а и бе нормално да го правя, поеже бях прекарала толкова време в онова мазе с онези двамата ...
Две кратки почуквания по масивната дървена врата ме изтръгнаха от мислите ми... Всички млъкнаха. Явно и те бяха забелязали странното енергийно поле. Направих им физиономия. Едва ли беше нещо по различно ... от ами например весникарчето.
Физиономията на Мел се промени. Даде ми знак да стоя, но аз тръгнах към вратата.
- Мишел! Стой тук! - изкрещя ми.
Понякога й се дразнех много. Това че беше паднал ангел и знаеше тоолкова много, не й даваше превото да се държи с мен все едно съм бебе.
Отворих вратата.

Докато двойките си говореха,усетих демонична енергия около къщата.Последваха две кратки почуквания.
Изведнъж всички млъкнаха.Да,това със сигурност беше демон.Вече съвсем ясно долавях енергията.Но беше прекалено
силна за обикновен демон.Мишел стана и тръгна към канапето.
-Мишел!!!Седни си обратно!-извика Мелинда.-Щеше да стане лошо,ако отвореше.Срещата между демон и нефилим не беше добра идея.
-Мишел!Пред вратата не стои обикновен човек.Ще е лоша идея ако отвориш.По-добре ще е,ако аз отида.Нали съм наполовина демон.-опита се
да я вразуми брат ми.Тя се спря по средата на хола,размисли малко и каза.
-По-добре да отидем и двамата,а?-предложи Мишел.
-Мишел Спаркс!!!Върни се тук веднага!-изкрещя Джорджи.Последва второ почукване след което Мишел поднови крачка.Конър забърза след нея.
Мелинда се ядоса да толкова,че чак изкара крилата си и ангелският огън.Не след дълго и Джорджи я последва.Всички слязохме към вратата.Там стоеше млад мъж,с големи черни криле.Мишел стоеше като статуя,а Конър пребледня.
-Какво има?-попита Мелинда.-Знаем,че си демон,т.е. усетихме и видяхме.Идваш да ни се похвалиш,че баща ти те е пратил на лов за ангели???По-добре се омитай.Ние сме повечко!-Мел направо ме стресна!За пръв път я виждах такава.
-Ерик?-попита след това и Конър.Ккакво ставаше тук?Кой беше този Ерик и откъде го познаваха?
-Конър!Скъпи ме братко!Не съм те виждал от години.Така като гледам май не си изпълнил мисията си.-продължи с недоволен тон Ерик.-Но за това пък мога да те заместя-каза и се изсмя в лицето на Мишел.Е,сега вече разбрах кой беше този Ерик...Синът на дявола.Единственият син на дявола.Той беше непобедим.И тридесет ангели да се съберяхме нямаше да можем да го победим.Защото беше безсмъртен и притежаваше нещо като имунитет срещу ангелите.Затова и ги убиваше.
-Я остави сестра ми!!!-кресна Джорджи-Никой не може да й направи нищо,когато аз съм до нея,ясноо?А сега обирай свраките и се връщай в пъкъла!!!
-По кротко,маце!-почна той с съблазнително гласче.-Може и по друг начин да се разберем...Например с битка!-извика и отново показа ципестите си огромни криле с нокти накрая.
-Уфф...не отново-въздъхнах и разперих криле.Мелинда изкара ангелският си огън.Джорджи придърпа сестра си зад нея, и също показа крилата си.Конър още стоеше по средата на двете заформили се полета и се раздираше вътрешно.Кое ли щеше да избере.
-Хайде,Конър да приключваме с това!-извика Ерик от другата страна.-Мен трябва да избереш!-продължи с съблазнителен глас демонът.-Длъжен си да ми помогнеш...Дължиш ми много,не помниш ли?
-Не го слушай,Конър!Трябва да избереш семейството си,а не този който ти е дал мисия,която и без това не искаш да изпълниш.Трябваш ни тук,Конър!Помисли за Мишел и мен.Срещу нас ли ще се биеш?Или срещу близките на Мишел...С това ще я нараниш...не само нея-Наведох глава надолу и зачаках избора му.Той направи крачка към нас.
-Проклета да си,Елизабет Гордън!!!-извика Ерик и розкри същинският си вид.Демонът в него излезе.Беше нещо черно,като катран,очите му бяха червени и светеха злобно в тъмнината.При вида му Конър направи още една крачка към нас.
-Ето го и истинският демон!-усмихна се Мелинда.Давай,Ерик...покажи истинската си същност.-Добре,ако той беше по-грозен от това,което стоеше срещу нас...не ми се мислеше.Конър направи още една крачка към нас.Победоносна усмивка озари лицето на Мелинда.Но още беше рано за победа.Имаше още разстояние.
-Хайде,Конър!Ще изоставиш брат си,заради едни пикли?
-Ооо,я млъквай,купчина ГМО такава.-Изхили му се Мел и чак сега разбрахме какъв е същинският вид на чистокръвния демон...Конър промени посоката си и застана зад Ерик.
-Сега вече можем да започвамее купона!-Каза въодушевено.Издигна се във въздуха и полетя с шеметна скорост срещу нас.

Седнах на дивана в прегръдките на Джеймс и настъпиха шумни разговори. Всеки обсъждаше каквото му дойдеше на ум и беше много шумно. Изведнъж всички момичета, Ник и Конър замлъканаха и започнаха да се ослушват.
- Какво има? - прошепнах на Мел, която дори не ми отговори.
Мишел тръгна бавно към вратата и Мелинда изкрещя:
- Мишел!!!Седни си обратно!
- Пред вратата не стои обикновен човек. Ще е лоша идея ако отвориш. По- добре ще е, ако аз отида. Нали, съм наполовина демон! - Конър се опита да я вразуми.
-По- добре да отидем и двамата, а? - запита тя след кратка пауза и отново тръгна към вратата, а Конър бързо я последва.
-Мишел Спаркс!!! Върни се тук веднага!- изкрещя Джорджи, но след това имаше още едно почукване по дървената врата. Шел забърза крачка и бързо отвори.
Всички нефилими, паднали ангели и всякакви такива се стекоха на вратата да видят какво става. Джорджи и Мелинда изкараха крилата си и дори активираха ангелският си огън.
Аз, Хейдън и Джеймс бяхме в хола и не знаехме какво да правим. Станах набързо от дивана и се приближих към вратата на стаята. Едва подадох главата си и зърнах един доста красив, сравнително млад мъж. След всичко, което смътно чух разбрах, че е демон.
-Конър! Скъпи ми братко! Не съм те виждал от години. Така като гледам, май не си изпълнил мисията си. - продължи намусено той. - Но за това пък мога да те заместя! - каза и се изсмя в лицето на Мишел.
Джорджи кресна срещу него, а той най- спокойно започна да се закача с нея.
- Може и по друг начин да се разберем...Например с битка! - извика и показа ципестите си огромни криле с нокти накрая. Просто не можех да повярвам на очите си. До сега не бях виждала толкова големи и ужасни криле, да не говорим за ноктите му, приличаха на тези на.. дори не мога да намеря сравнение за да ги опиша.
Момичетата отново извадиха крилата си, а демонът стана още по- ужасяващ. Всички крещяха и викаха и убеждаваха Конър, че ще е по- добре ако бъде на тяхна страна. Главата ми започна да ме боли жестоко. Стана ми топло и залитнах. Хванах се за вратата и цялата започнах да треперя. Топла пот обля цялото ми тяло, причерня ми пред очите и вероятно се сгромолих на земята. След известно време отворих очи лежейки на дивана, а Хейдън и Джеймс се бяха навели над мен с вода и мокри кърпи. Избутах ги леко и все още залитайки тръгнах към вратата отново. Те ме хванаха от двете страни и застанаха до мен.
Изведнъж Конър отиде при Ерик и застана до него..
- Сега вече можем да започвамее купона! - каза въодушевено демонът. Издигна се във въздуха и полетя с шеметна скорост срещу всички. Крилете му удариха вратата и сткла се разхвърчаха. Всички започнаха да тичат и настана пълна паника. Всеки се опитваше да се скрие някъде и накрая успяхме да се заключим в банята. Момчетата застанаха на вратата, а аз отидох до чешмата и пуснах водата. Плиснах една шеоа ледена вода в лицето си.
- Какво ще правим сега? - попитах едва.

Започна битката.След като те се заключиха в банята аз си възвърнах предишния облик и се обърнах към Конър.
-Ако ме беше предал щеше да се случи доста опасни неща с теб и приятелите ти.Сега искам нещо да ти кажа.Ще ти дам много сила,ако ми помогнеш и ги убием всичките!-казах злобно.Отидох до него и започнах да му обяснявам плана.Всички щяха да се хванат на въдицата.Накрая той кимна и се обърна към вратата на банята.Почука,а те в един глас казаха:
-Кой е?
Конър им заобяснява,че е той и че никога не би ги предал и че се е справил с мен.
-Ако излезете ще видите че го убих.-уверяваше ги той.
-Не ти вярваме!
-Добре..Щом не искате.
Аз отидох при него и му казах.
-Отдръпни се.Ще се справя с тях.
Той изпълни това и взривих вратата.
-Да не мислите че една врата ще ме задържи?
Направих огромна огнена топка и банята експлодира.Всички бях ранени с изключение на Мишел,която не беше.Имаше две драскотини на бузите и беше малко замаяна.Хванах я за гърлото и си показах другата същност.
С груб глас заповядах:
-Убий я!
-Аз....
-УБИЙ Я НАСЕКОМО!
-Мишел...Аз...
-ВЕДНАГА!
-Не мога...аз.....
-Добре....запратих енергийна топка по нея и тя падна с огромна рана на гърба.-Ще го запомня Конър!

Това бе по-различно от битката с Норт. Всъщност нямаше почти нищо общо. Като за начало беше присическият шок. Как така Сина на Дявола ни бе намерил. Но всъщност отговора беше очевиден. В къщата имаше два паднали англела, два нефилима и долноземец. Никак не приличаше на игла в купа сено. И което и да е свръх естествено същество би ни забелязало. Излъчвахме огромна енергия. Шока бе главно от това че всички си мислеха че сме победили. Че със смъртта на Норт и Коуп, всичко ще се нареди. Обаче жестоко грешахме. Истинската битка тепърва предстоеше.
Също, никой не беше очаквал Конър да застане срещу нас. Най малко го очаквах аз. Да застане срещу мен. Та нали допреди няколко часа бърбореше друго.
Точно този факт ме бе зашеметил, точно този факт ми бе попречил да отприщя гнева си и да го използвам срещу Ерик. Аз се надявах на обратното на този факт. Мислех че Конър ... добре, надявах се, тайно, да иска да ме защити вместо да ме убие. Явно съм се лъгала, и то здраво.

***

Всичко ни беше връхлетяло така внезапно. За секунди къщата се превърна в руини, във бойно поле. Та забога, аз не знаех да се бия. Но не мислех за това. Всъщност не бях в състояние да възприемам каквато и да е информация. Подсъзнателно осъзнавах че ни грози опаснот. Може да се каже че го разбирах. Но не правех нищо по въпроса да помогна на останалите, които или кръжаха в небето, или се оправяха във огнени мълнии хвърчащи във всички посоки.
Стоях и се взърах в Конър, как напада Мелинда. Как напада Кейт. Как напада Ник. Единственотот впечатление което успях да си извадя бе че Конър не смееше да нападне Елизабет, тя му бе сестра, не смееше (като по някакво чудо) да нападне и мен. Всъщност никой не ме нападаше отначало. Докато не усетих нечии присти да се впиват светкавично в шията ми. Това така ме зашемети ... не можех да си поема въздух, ноктите деряха шията ми толкова силно, болеше ме ужасно много, а няма сила дори и да извикам. Това ми напомни за Норт и дните прекарани в онова мазе ... Дори само спомена ме изпълваше с ужас...
-Убий я! - Чу се груб крясък, близо до ухото ми, което имах чувството че гори.
-Аз.... - до болка познат глас пелтечеше, негодуваше, мечтаеше да се измъкне.
Чакайте малко. Та нали имах дарба. Можех да избягам в някой от спомените си. Трябваше да опитам... Нямаше друг начин... Елизабет и останалите не смееха да мръднат, защото знаеха че направят ли го, ще се простя с хубавата си главица. Проблема бе ... Спомените ми. Бяха все в онова мазе, все лоши места на които не бих си помислила да се върна. Не можех да извикам в съзнанието си нито един от купоните, нито един от веселите моменти ... те ми бягаха все едно исках да ги унищожа. Можех да взема от спомените на Ерик. Имах допир само с неговата кожа. Но спомените му ... бяха като кошмари... Оживели кошмари ... Толкова реални, толкова кървави и изпълнени със смърт, смърт, смърт... Дори да бях на крачка от ония свят, не бих пожелала да потърся обежище във пъкала, това което можех да измъкна в момента...
-УБИЙ Я НАСЕКОМО! - продължаваха крясъците.
-Мишел...Аз... - Усещах как Конър се разкъсваше. Усещах как иска да избяга и никога да не се върне, усещах че го беше срам от това което ми беше сторил, но усещах и че няма избор...Усещах че щеше да замахне с минимално дввижение и щеше да разкъса хилавото ми тяло...
Въпреки всичко имах смътни надежди ... Молех се на Бог, да ми помогне, после се помолих да баща ми ... Дори и да не го познавах, дори и да ни беше оставил, се предполагаше че ме обича, поне малко ... Ако не, поне от съжаление трябваше да ми помогне ...
Но просто се съмнявах че щеше да мръдне и малкият си пръст за да ме избави ...
-ВЕДНАГА!
-Не мога...аз... - Изненадах се. Нима Конър щеше да зареже работата си към самият й край? Нима щеше да рискува да си навлича проблеми с онзи ... с отрочето на самият Дявол? Едва ли?
-Добре... - Бе последното нещо което успях да чуя преди да се срутя долу и да се просна на земята като стара, захвърлена парцалена кукла ... -Ще.. го.. зап..ня Кон..ър! - чувах накъсаното боботене на нечий строг глас. Клепачите ми се спуснаха, миг преди една миниатюрна, незабележима сълза да се опита да капне върху опърлената земя.

***

Не можех да мръдна нито една част на тялото си. Не бях способна да помръдна дори и с очи, а камо ли да ги отворя. Но това не значеше че не чувствах. Напротив. Понеже в момента не можех да се движа, цялото ми съзнание се бе съсредоточило върху чувствата - вътрешните (болка от предателството и страха че може никога повече да не видя любимите си хора) и външните (огънят, ближещ всяка част на тялото ми, поглъщащ ме с главоломна бързина). Също ги чувах. Чувах абсолютно всичко. Кристално ясно. До най-малкият шепот.

- Ти се вразуми - каза весело Ерик. Зловещият му смях огласяше околността и ме накара да изтръпна.
- Разбира се - разпознах унил глас. Конър ... той се бе съгласил. Само от тона му, можех да го разбера, само от гласа му, натежал от вина. Но се усещаше и друго, съвсем смътно ... той бе във възторг. Бе във възторг че се беше харесал на Ерик.
Онази сълза, запазила се в окото ми се изхлузи и тупна на земята, избутана от следваща. Всички които бяха тук(освен човеците), се извърнаха в моя посока. Те имаха перфектен слух. И бяха чули капката разбила се върху овъглената почва.
- Тя е жива! По дяволите! - изкрещя Ерик.
- Тоест по баща ти. Нали той е дявол? - засмя се Конър. Сега бе някак по жизнен ...
- Прав си - съгласи се замислено Ерик и извика - Уф, баща ми, защо не ми помогнеш малко?!
- Жива е - чух веселото шептене на Мел, сестра ми и Елизабет. Момчетата им пригласяха.
Но някак бяха прекалено приближени, сякаш се чуваха от едно място... предполагам се бяха събрали за да си пазят гърбовете.
- Млък! - крясъка на Ерик смрази гласовете... - Конър, действай!

Минавах пред дома на Мелинда.Бях страшно весела днес.И аз не знам защо,но се чувствах чудесно.Не бях осъзнала,че вървя към нейната къща.Бях тръгнала към другия край на града.Странно...До сега не ми се беше случвало.Тъкмо щях да отмина къщата и от вътре се чуха викове...ужасни викове!!Като,че ли самия Дявол викаше!!След това писъци и пак викане.Какво ставаше там по дяволите?!Реших да отида и да проверя.Отидох до вратата и почуках.Никой не ми отвори.Отново почуках този път доста по-силно.Без отговор.Сигурна бях,че от тук се чуваха виковете!!Реших да извикам.
-Мелинда?
Не последва отговор.
-Тук ли си?...
Поколебах се.
-Чух викове!...Мел!!...Мел!!!
И тогава...

Конър отново се поколеба.Не искаше да я убива.Мразех като някой се поколебае.
-Хей Конър,ако не го направиш ще отидеш в ада.Имам в предвид при баща ми.И тогава ще съжеляваш че си се родил!-креснах.
Някой почука на вратата.
-Чух викове!...Мел!!...Мел!!!-викаше някъкво момиче пред вратата.
-Е?Какво мислите?-обърнах се към останалите в стаята.Те се стреснаха.-Как да убия момичето пред вратата?Има няколко вариянта:
А)Да я изпепеля;
Б)Да я пробода с огнено острие;
В)Да я наелектризирам;
Г)Да я взривя;
и
Д)Да я прелъстя.
-Кое избирате?-явно никой не ми съдействаше.-Добре...Ще избера....А)
Вратата се затопли и се възпламени.След това се превърна във въглени.Възвърнах човешкия си облик и премахнах крилата си.
-Здравей.-казах аз на момичето,което явно се изненада.Усещаше енергията ми.-Какво искаш?
Тя ме погледна изпитателно.

Какво? Не! Нима и Люси щеше да се въвлече в това?
~Махай се. Бягай!~ Крещях наум. Тя трябваше да се махне, ако й беше мил живота!
Успях да отворя леко очи, но ги притворих, така че да не се забелязва.
- Какво искаш? - попита я Ерик грубо.
- Аз... ами аз чух гласове и... - прошепна тихо и сякаш се снижи. Май започваше да усеща опасността.
Той я хвана здраво за косата и я завлече при останалите, които (със ужас осъзнах) бяха завързани на една купчина. Да, купчина си беше точната дума. Люси изпищя.
- Млъквай! Досадно човешко същество! Толкова сте слаби, чак ми е жал... - изхили се Ерик, след което я запокити към камарата от паднали ангели и нефилими.
Но той беше прав. Човешките същества бяха прекалено слаби, затова Люси се сгромоляса долу. Но поне можех да усетя... тя бе жива.
Въздздъхнах облекчено, надявайки се той да не я закача повече.
- Остави я на мира, по баща ти! - изкрещя му Мелинда.
Той се засмя иронично и мина през купчината все едно бе изтривалка за крака.
- Ама господинье, това нье е улицъ! - каза Елизабет.

Смях в залата.

Дори аз не успях да се сдържа и хело се захилих, което прикова погледите отгоре ми, след което те се върнаха обратно на Ел.
- Смешно ли ти е? - срита я в ребрата, а тя се сви - Смешно ли ви е? Ха? - отиде до сестра ми, хвана я за косата и я вдигна с една ръка. - Ей сега вече ще стане купон - захвърли я в моя посока и тя падна до мен. Вдигна немощно глава. Предполагам си мислеше че съм в същото положение, но аз й смигнах. Вече бях значително по добре, но предпочитах да се правя на полу мъртва, щях да спечеля точки.

Вратата се отвори от някакъв мъж,който доста грубо ме попита какво искам.Усещах нещо нередно.Някакво зло като,че ли беше надвиснало над този дом.Мъжът ме хвана за косата и ме завлече при останалите които разбрах,че са били в къщата.Боже мой!!Какъв беше той?Аз изпищях от болка.При падането бях ударила главата си ужасно в пода.Всичко се сля и стаята започна да се върти.Аз се свих и тихо изтенах.Чувах само гадния му глас...Какво искаше от нас?!Защо не ни остави на мира?!Опитах се да се надигна и да огледам,но единствено успях да отворя очите си.Видях Мишел и Кейт повече не успях да видя,защото усетих адско прерязване в стомаха като,че ли забиха нож в мен.Болката беше ужасяваща...

На вратата се почука, но аз дори не можех да помръдна. Накрая чух писъци и викове, а Ерик хвърли Люси право отгоре ни след което мина през нас. Изстенах от болка и се свих колкото можах. Той вдигна Джорджи и я избута с всичка сила в стената. Горкото момиче се сгромоли на земята до Мишел, която беше едва ли не полу- мъртва.
- Смешно ли ти е сега, а? - попита демонът и отново стъпи върху нас. Беше тежък и подметката му беше на ръката ми. Не можах да се сдържа и изпищях от болка. Той ме погледна наведе се към мен и точно като Джорджи хвана и мен. Издърпа ме с всичка сила за косата и ме изправи с едната си ръка, а с другата хвана брадичката ми.
- Когато аз говоря или каквото и да било, ти ще мълчиш! Ясно? - изкрещя в лицето ми и ме стисна още по- силно.
Нямах сила да си отворя устата, затова просто кимнах и наведох глава надолу, колкото ми позволявах силните му и мускулести ръце.
Силна болка прониза като остър нож цялото ми тяло. Главата започна да ме боли, не можах да се сдържа и изпищях от болка, демонът ме пусна объркан на земята.
Паднах с всичка сила на пода и изпищях отново.
Изведнъж усетих силен прилив на енергия в цялото си тяло успях да отворя очи. Изправих се без никакъв проблем и започнах да се озъртам, всички ме зяпаха с отворени усти и дори не гъкваха.
- Кейти, и ти ли? - попита изненадано Мел.
Какво по дяволите ставаше?!? Защо всички ме гледаха?!
- Кейт, ти си нефилим! - изкрещяха Мишел и Люси наведнъж.
Какво? Не, не и аз! Добре и сега какво? Сега Ерик ще убие и мен, макар че като се замисля дори и да бях обикновен човек пак щеше да ме убие. За да се уверя напълно се обърнах назад и видях огромните изкрящо бели криле на гърбът ми. Стояха страхотно на фонът на разпокъсаните ми и изцапани дрехи.
Ерик ме избута от тези мисли като отново се превърна в онова ужасно създание и тръгна към мен. Добре, наистина изглежда, че бях нефилим, но определено не бях готова да се справя с него или с каквото и да било! Той отново тръгна към мен, а аз започнах да се отдръпвам безпомощно пълзейки като плужек назад.
- Направи нещо, Кейт! - изкрещя Люси.
- Какво да направя подяволите? - изкрещях и продължих да пълзя назад.

Уоу!!И Кейт беше нефилим!Супер!
- Направи нещо, Кейт!
Изкрещях аз.
- Какво да направя подяволите?
Ми отговори тя.
-Ами не знам!!Опитай се да се биеш!
Боже!Какво исках от нея!Та тя сега разбра,че е нефилим!Няма как да се пребори с него.Трябваше да направя нещо.Успях да се надигна на ръце,но Ерик ме ритна в стомаха и аз се превих като изпищях.Мамка му!!
-Ще...те...убия!!
Извиках аз вбесена.
-Ха давай тогава де!
Озъби ми се той.
-Какво си мислиш,че си по-силна?Че сте по-силни от мен?Та аз съм син на Дявола!Няма да можете да ме победите!!!
Изхили се той.
-Не ме интересува чии син си!!!Пак ще те убием!

- Какво си мислиш,че си по-силна? Че сте по-силни от мен? Та аз съм син на Дявола! Няма да можете да ме победите!!! - каза и ме стисна още по- силно, като приблжи лицето си максимално към моето и заочна да крещи с цяло гърло.
- Ще умреш! - прошепна в ухото ми без никой да чуе, а аз не знаех какво да правя. Нещо вътре в мен ми подсказваше да действам. Да направя нещо, защото сега мога поне да се опитам да ги защитя. Но за бога, какви ги говорех, та аз току- що се превърнах в това нещо! Какво се очаква, да го унищожа?!? По- скоро той ще ме смачка като мравка.
-Не ме интересува чии син си!!! Пак ще те убием! - изкрещя Люси от купчината.
"Кейт, успокой се, Кейт направи нещо!" повтарях си на ум и точно в този момент хванах ръката му с всичка сила и я придърпах към себе си. Ухапах го и той ме хвърли на земята. Сгромолих се долу, но сега чувствах болката по по- различен начин. Не беше толкова силна и толкова остра и успях да се изправя бързо.
- Значи ми се опъваш?! - попита и тръгна към мен. Бутна ме в стената, хвана ме за вратът и ме вдигна от пода.
- Ти си нищожество! - изкрещя в лицето ми отново. - Ще те смачкам като нищо! Ти си поредната ми жертва. - притисна ме още по- силно.
Ее, не няма да стане! Определено трябваше да направя нещо, независимо дали като човек или нефилим. Първото нещо което ми хрумна ме накаря да се ухиля, но все оак го приложих в действие.
Както краката ми висяха във въздуха, изправих единият и възможно най- силни го ритнах по средата. Демонът отнво ме хвърли на земята и започна да ругае. Изправих се и отвързах всички от купчината, а те се разпръснаха навсякъде.

-Браво.
Усмихнах се,докато правех опити да се изправя.Този си знаеше силата.Цялото тяло ме болеше от ударите.Най-накрая успях да се изправя.Ерик все още се превиваше.
-Кейт!
Отидох до нея.
-Честито.
И двете се засмяхме.В този момент видяхме,че Ерик стои пред нас,Кейт изпищя защото той я удари и тя полетя към стената,удари се в нея и падна на земята.
-КЕЙТ!!!
Почти изпищях аз.
-Ти!!Гадно...нищожество!!Това,че си син на Дявола нищо ти позволява!!Чуваш ли ме!
Усетих как в мен се надига ужасен гняв.
-И какво ще ми направиш миличка?
Каза той с презрителен глас.Усещах прилива на енергия.Усещах се и че започвам да треперя.Крилата ми се показа,а той още повече ми се ухили.
-Какво ми се хилиш?Да не би да ти давам нещо за ядене?
Озъбих му се аз и събрах цялата си сила и го ударих.Той отиде до другата част на стаята,а аз отидох при Кейт и й помогнах да стане.
-Хайде...
Тя стана...
-Слушай ме сега...Виждам,че другите са зле...ние трябва да се отървем от него!Чуваш ли ме?Ние!!Няма никой да ни дойде на помощ!
-Но...аз..не мога...аз съм...нова..не..
-Тихо!Естествено,че можеш!
Укоражих я аз.
-Само трябва да ми помогнеш.
Видах,че Ерик се изправя.
-Моля те Кейт!Само ти си в състояние!Виж ги другите!!

Изправих се.Нещо нещата станаха много несериозни.Хванах и двете за косите и ги изхвърлих от къщата.След това затворих вратата и отидох до Мишел.Вдигнах я за гърлото:
-Последни думи?-попитах учтиво и възвърнах облика си.
-Изкупител.......-каза тя с многото малко сила,която имаше.
-Ти си Изкупителя?-попитах аз изненадано и я пуснах.-Така...Така....
Онези двечките цъфнаха на вратата и ми се направиха на много силни.
-Хахаха...Между другото и двете сте много смешни...!-изсмях се.След това се обърнах към Мишел.Включих дарбата си и всички ме зяпнаха.Сега ме виждаха в друга светлина."На ви сега."Покашлях се и и' казах съблазнително.Разбира се никой не успя да направи нещо.Нито да помръдне.Всички ме гледаха замечтано.
-Не е нужно да има война между нас.Аз се скарах с баща си.Исках да ви предопредя,но вие не ми оставихте възможност!Моля ви се.Приемете моите крила(Разперих ги)в знак на довереничеството ми.-коленичак и целунах ръката на Шел.

Какво? По дяволите? Какво, забога ставаше тук?!? Елизабет все едно бе глътнала бастун, гледаше замечтано в Ерик. Мелинда пък, щеше да припадне от ... захлас?! Какво им ставаше на всички? Нима се бяха напили с въздух?! Кейти изблъска Джейм и пристъпи към Ерик, оставяйки момчето си в пълна дилема и наведена глава със хвърчаща коса.
Но после видях... начина по който ги гледаше Сина на дявола ми даде отговор. Той им въздействаше. И това, определено не ми харесваше. Просто нямах избор, трябваше да разваля фасадата си на мъртва девойка, чакаща своя принц. Но в момемнта в който си го помислих, във главата ми се зароди нов план. Щях да се права на зашеметена, все едно ми въздействаше. Той целуна ръката ми и ме погледна, сякаш очакваше да се влюбя в него. Да,ама не.
- Прав си - казах с престорена любов и ентусиазъм.
Трябваше да направя нещо, преди той да ни накълца на кайма с марка "Наглите ангели".
- Мишел? - измърмори Конър сподавено. Ха? Нима ревнуваше.? хаха.
Погледнах мръсно Ерик, след което отправих очи към Конър.
- Кажи, мили? - изхилих се и погалих Ерик. Лицето му бе гладко, може би дори меко. Дали дарбата му започваше да ми въздейства?! Дано не.. А и за да спася останалите, трябваше да свършва това до край и да изиграя ролята си както се казваше, от сърце.
Ерик извърна поглед към Конър и се засмя:
- Много съм добър, а? - смигна му.
Използвах момента на разсейването му и сритах Елизабет в крака. Не ми беше ясно дали се е опомнила, но все пак опитах...

Незнам какмо направи Ерик,но все едно ни омагьоса.Всичките.Включително и мен.Незнам как си поддадох въобще.Но наистина сега когато той някак си използваше нещо като дарба върху нас,т.е. усещаше се,всички забравиха злобата си и започнаха замечтано да гледат.Дори и Мишел.Въпреки обаянието на Ерик,успявах да отклоня поглед от него.Той целуна ръката на Мишел и смигна на Конър:
-Добър съм,а?
Мишел ме ритна.Разтърсих глава и направих същото на Мел,която беше най близо до мен.
-Оуч?.изохка.Какво правиш-зашепна.Посочих и Ерик.Тя поклати глава в знак на разбиране и започна взаимно ритане.Джорджи беше последна.Нея никой не можа да я ритне,защото беше най-далече.Ерик забеляза,че дарбата му губи значение и се ядоса.Както държеше ръката на Мишел я дръпна грубо,а тя се строполи безжизнена на земята.Разперих крила,но определено не подейства.Банята където се намирахме в момента беше прекалено тясна.Ерик се доближи до мен и се усмихна злобно.
-Какво,скъпа ми Елизабет?Да не би да ти е тясно тук?-попита с престорена любезност и ме захвърли през прозореца.
-Надявам се там да ти е по-широко.-Повтори метода на другите и така всички се озовахме навън.Зад себе си влачеше Мишел забил ноккти в гърлото й.
-Пусни я нищожество такова!-извика Джорджи.Това определено не беше от нещата,които Ерик одобряваше.
-Нещастица!!!-извика към нея,и захвърли надалеч Мишел.Горката!Приличаше на чувал с картофи!Последва писък,от който направи ми се дорева.Джорджи извика силно,когато Ерик заби ноктите от крилата си в тялото й.От всички места,където бяха раните обилно затече кръв.

-Мръсни недоностчета!-викнах след тях.Хванах Мишел и я удрях по стената.Скоро тя изгуби съзнание и беше почти мъртва.Само оставаше още един удър и щеше да бъде убита.Най-накрая победата беше близо.Тогава някъкво момиче,май Елизабет беше влязла в къщата отнякъде и ме беше ударила с един клон.Пуснах Мишел и тя падна безжизнено на пода,където косата и' ужасяващо се разпиля.Ударих Елизабет в корема,после в главата и след това в крака.Тя се подкоси и падна на земята.
-Някой друг?-зачаках пет минути:-Хм.....?
Намерих още едно момиче наричащо се Люси.Дръпнах я и я цапардосах по лицето.Тя падна назад.Ударих я по-силно.Люси се залепи за стената и падна надолу като размазана муха по стакло.
-На ви....-хванах Джеймс.Фраснах го по носа.Запратих една огнена и една електрическа и енергийна топка по него и беше с единя крак и почти втория в гроба.

Щеше да е много по лесно ако се откажех. Щях да изпитам много по малка болка ако просто се оставя да умра. И за мог, това бе моето решение. Не мислех че има смисъл да търпя това. Така или иначе губехме. Само си навличахме болка в повече, която вече се разпростираше по цялото ми тяло, обгаряше всяка частица незасегната плът. И като че ли успя да ме откопчи и от най смелите ми мечти - да победим, всичко да бъде както преди ...
Нямах вяра. Не ми бе останала такава. Тя бе унищожена до край. А това че надеждата умира последна ... Е, може би беше вярно но само от части... защото в момента имах само надежда за надеждата...
Чувствата бяха непоносими,стотиците тоновете омраза които изпитвах и още хилядите болка които влачех зад себе си ме съсипваха.
Замислих се ... (като същевременно пищях колкото ми глас държеше, не че имаше особен смисъл) дали Ерик осъзнаваше какво върши?Какво ни причинява? Вероятно не. Но трябваше, просто нямаше начин... поне малко жал във сърцето му, нищо че беше демонично, направо дяволско...
Не вярвах да бе толкова зъл, или поне не исках да вярвам. И ако беше на наша страна във битката срещу баща му, бихме спечелили със сигурност. Но както се казва, кръвта, вода не става. Та той бе първороден син на врага ни, бе негов дълг да ни унищожи, дори и да не иска... Само дето бях останала с впечатлението че доста се забавлява, карайки ни да страдаме.

***

Усетих остра болка (не за първи и със сигурност не за последен път) във гърба си. Или по скоро в две места на гърба си.
И чувството беше познато...много, много познато. Явно бе, че крилете ми порастваха. (Междувременно отбелязах наум че беше много нечестно. На всички останали крилата им растяха без проблем. Само моите ме караха едва ли не да се разкъсвам вътрешно, и само моите излизаха окървавени. Хммм, наистина не беше чесно)...
Но, я чакай малко? Аз не съм искала крилата ми да растат? Как? После обаче забелязах че Ерик бе забил нещо(неясно какво) във гърба ми, и ми стана ясно че точно това бе предизвикало промяната. Но за какво ми бяха на него крилата ми?
- Мишел! - проплака Елизабет. По лицето й разбрах. Тя знаеше какво става. Сякаш го беше изживяла ... - Той .. ще ги отр... - огена мълния прекъсна накъсаният й шепот.
- Мълчи, перушинеста топка такава! - изкрещя Ерик. После изруга нещо и ме халоса през корема.

Не мислех сериозно да го направя,но отдавна не го бях превил.Обичах как квичаха като прасета.Как се молеха за милост.Как искаха да ги убия вместо да го почувстват и да станат паднали ангели.Докоснах Мишел и крилата се прибраха.Нещо в мен зачовърка.Отидох пред нея и и' казах:
-Откажете се.Откажете се от войната и се признайте за роби и ще те пощадя.Няма да го направя.-усмихнах се.Повече приличаше на гримаса.
Мишел не отговори и по това разбрах че отказва.
-Добре!-изсмях се.Щях да се насладя на доброто старо време.Докоснах я по главата и тя изпищя.Отзад крилата се показаха бързо.Отворих двете си ръце и от мълний и огън се появиха два меча.Погледнах към Конър.
-Хвани ги!
С разтрепена ръка ги хвана.Вдигнах двата меча и щях да замахна.И тогава......

Трябваше ли да го прави? Предпочитах да ги убие, щяха да са по-шастливи ако бяха мъртви (може би в рая) отколкото живи, но подлагани на това ежедневно, ежеседмично, ежегодишно мъчение. Даже, ако смятаха да му служат бих ги убил със собствените си ръце ... Чакайте... Но Ерик искаше точно това. Той знаеше че няма да мога да ги гледам като страдат, не бих бил способен на това... Правеше го само за да ме принуди да предизвикам тяхната смърт.
Е, не бях очаквал че ще им отреже крилата. Наистина. Даже през ум не ми мина че ще го стори. Но той принуди Мишел да извади красивите си сиви, окървавени криле ... Хвана едното от тях, създаде огнен цилиндър в ръката си и замахна...

- Разкарай се от нея!!! Плъх нещастен! - чух се да крещя, тичащ със 200 км/ч към изненаданият Ерик, който тъкмо бе срязал едното крило на Мишел, която плачеше и се дереше ... Това бе единственият признак че е жива, останалата част от тялото й дори не промръдваше, сякаш беше парцал...
Не можех да го понеса ... И да, не знаех какво още изпитвам към лежащото долу момиче, но знаех едно ... Не исках да й се случи нещо, нямаше да го преживея...
В ръката ми избухна истински огън ... Замахнах към Ерик, който вече се беше отдръпнал от Мишел.
- Как смееш! Неблагодарник! - изкрещя в лицето ми той, като отстъпи назад, за да може да разпери оргомните си черни, на вид смразяващи кръвта криле.
Това ми напомни... Ха! и аз имах криле, направо бях изключил.
Заля ме топлина и в следващият момент зад мен все едно имаше огромен прилеп, разперил криле ...
- Мислиш си че можеш да се сражаваш с мен?! - изплези ми се Ерик, като малко дете, все едно щяхме да ритаме топка в двора - Не си познал - литна нагоре - Ела и се бий, ако ти стиска! Лильо!
Хвърлих последен поглед към Мишел, която ме погледна в очите... сякаш се изгубих в тяхната бездна... бяха толкова пусти ...

Докато предателят гледаше своята любима,аз си направих от електричество и огън една огромна брадва.Долетях към него и погледнах към Мишел.Една единствена сълза се отдели от нейното лице и падна на земята като се разплискваше в по-малки капчици.За миг се поколебах.Защо трябваше да им причинявам това.Изведнъж в главата ми се появи баща ми и ми каза:
-Действай нищожество такова!Давай!
-Не мога!-викнах аз на глас и всички ме погледнаха.
-Така ли?
Брадвата ми се стовари на пода,а около лицето ми се появи червен отенък.Аз изиках от болка.Коленичах.
-Подчини ми се!
-Не мога да нараня вече никой от Мишел или другите.-извиках.Майка ми беше по-усобен демон.По-добър демон.
-Направи го!
-Не!
Той използва нещо и аз вдигнах пртив волята си брадвата.Очите ми бяха с други зеници.Като на змия.Ликът ми беше по-различен.Много по-жесток от преди.С раздвоен глас казах:
-Сега Конър Бранд ще си платиш!-викнах аз и баща ми.Замахнах и го ударих до сърцето.Той падна и прибра крилете си.Аз също паднах и изгубих съзнание.

Болка...Това беше първата мисъл която дойде в главата ми когато дойдох на себе си.Не можех да разбера какво става и къде съм.Трябваха ми няколко мига които ми се сториха ужасно дълги,за да си спомня къде съм и какво правя.И срещу какво сме се изправили...Срещу самото зло..Не знаех колко време съм била в безсъзнание,нито как съм се озовала навън.Чувах гласове някъде близо до мен,но не можех да разбера за какво говореха.Чух писък.Гласа беше на Мишел,отворих едва-едва очи и застинах от изненада.Едното й крило го нямаше!!Божичко!!После ми стана лошо и отново съм изгубила съзнание.Събудих се и чух някой да казва,че може...гласа беше на Ерик!!Не може?!Да не би да се беше вразумил?!Малко се съмнявах.Отворих очите си и се опитах да разбера какво съм пропуснала...Опитах се да се накарам да се изправя,но осъзнах,че не мога.Отказах се от това и се опитах поне да се надигна...До някъде успях,но усетих болка в стомаха и отново паднах на земята.Мамка му!Не може да съм толкова зле!!Не изпитвах вече болка,но защо не можех да се изправя?

» Мелинда Картър
» Стаята на Джорджина и Мелинда