Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18]

Къщата на Мишел изглежда така:
Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18] Images?q=tbn:ANd9GcS6iJswMnRe2aZOM4c6l1zc5rC-s8jcmRSeshC3P1faHAeNIBk&t=1&usg=__0yYUW32UkhAEsVOpPbqSnasL3bo=

Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18] Images?q=tbn:ANd9GcS6iJswMnRe2aZOM4c6l1zc5rC-s8jcmRSeshC3P1faHAeNIBk&t=1&usg=__0yYUW32UkhAEsVOpPbqSnasL3bo=

Хола:

Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18] Galveston-living-room-l

Кухня и Трапезария:
Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18] Kitchen-To-Dining-Room-MKOVR0306-de

Банята на Джорджина:
Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18] Images?q=tbn:ANd9GcQ6XMVN8oTuQeYDK6Dete-isUFmjB5IXOtcLF4fdCcC2rjQqyc&t=1&usg=__JXHnL5rxWsyVDumYK6t_AlnL15M=

Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18] Images?q=tbn:ANd9GcQ6XMVN8oTuQeYDK6Dete-isUFmjB5IXOtcLF4fdCcC2rjQqyc&t=1&usg=__JXHnL5rxWsyVDumYK6t_AlnL15M=

Банята на Мишел:
Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18] Images?q=tbn:ANd9GcQujpkDv7gTQR_auqrxcJ8ziYG-X47mt_zVwOt9WgEDEQntgR8&t=1&usg=__B8U1tKmM3a3--pQSJwTMAPUHp5Q=

Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18] Images?q=tbn:ANd9GcQujpkDv7gTQR_auqrxcJ8ziYG-X47mt_zVwOt9WgEDEQntgR8&t=1&usg=__B8U1tKmM3a3--pQSJwTMAPUHp5Q=

Стаята на Мишел:
Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18] Black_and_White_bedroom

Стаята на Джорджина:
Къщата на Мишел и Джорджина Спаркс [+18] Yellow-loft-teenage-bedroom

Пъхнах ключа в ключалката и завъртях. Отново поех тежестта на сестра си върху мен, заедно с тази на Кейт. Бутнах вратата с крак и присътпихме вътре. Не знам как бях успяла да ги довлека от поправителното до вкъщи, но бях изумена как ръцете ми не се бяха откачили. Радвах се и на късмета си, че не срещнахме никого по улиците..все пак можеш да намериш всякакви в два и нещо през нощта.
Затворих вратата пак с крак и продължих да влача двете момичета към стълбите към стаята на Мишел. Моята беше с прекалено малко легло. оставих ги внимателно на меката материя на спалнята на сестра си и бързо изтичах в банята. След секунда се върнах с аптечка и веднага извадих спирт и памук. Преди това извадих малък блистер с болкоуспокояващи и им дадох по една таблетка, заедно с малко вода. Те едвам преглътнаха и отново се отпуснаха на възглавниците. При вида им направо им се плачеше, приличаха на захвърлени парцалени кукли. Заех се да промивам раните им. Още с първия допир между кожата на Кейт със спирта тя изохка. Знаех, че я боли, не исках да им причинявам каквато и да е болка, след тази, която бяха понесли. Тя едвам успя да дръпне ръката си. Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми и отново допрях памука към кожата й.

Джорджи влачеше и мен и Мишел по тъмните и малки улички, като постоянно се оглеждаше. Личеше й, че е много притеснена..
Едвам успя да ни довлачи до тях..Започна да ни качва по стълбите и вече изнемогваше, сложи ни в една стая, а аз легнах на меките бели завивки..Лежах безжизнена, без да пророня и дума. Не помърдвах, защото при всяко мърдане допира на кожата ми и завивките беше много болезнен.Джорджина изтича до банята и след миг се върна с болкоуспкоителни..Даде ни ги с малко вода, а след това веднага легнахме обратно..После взе памук и спирт и започна да промива раните ми, докосна памука до кожата ми, а аз бях на крачка да изпищя, рязко дръпнах ръката си..Тя замръзна на място от притеснение, преглътна буцата заседнала в гърлото й и отново допря памука до кожата ми..Идеше ми да изпищя, отново започнаха да се стичат сълзи по обезобразеното ми лице..Молех се това да свърши възможно най- бързо и всичко да бъде наред..Най- после след тлкова мъчения Джорджи беше готова с промиването на раните ми, цялата бях мокра от пот, а по лицето ми все още се стичаха горещи сълзи..След това тя отиде и седна от другата страна на леглото като започна да промива мъчиъелно и раните на Шел. А, аз продължавах да лежа без да възприемам случващото се..Все още не можех да повярвам, че мъченията ни са свършили..След като свърши Джорджи излезе от стаята и скоро се върна с поднос с храна..Двете с Мишел бързо се изправихме и дори за момент забравих пронизващата болка в цялото ми тяло..Не бяхме яли от два дни и храната ни дойде много добре.. Като приключихме Джорджи каза, че ако искаме може да се изкъпем..
Бях толкова немощна и едва продумах:
-Да, мола те!- на дали щях да имам сила, но бях длъжна да опитам..Цялата лепнех, не можех да остана така..Тя ми помогна да се изправя завлече ме до душа и затвори вратата след себе си..Едва съблекох разпокъсаните се и кървави дрехи, пуснах душа и оставих горещата вода да ме облее. Почувствах такова облекчение, а в същото време и болка. Водата бе толкова топла, че гореше цялото ми тяло, и раните ми..Застанах за миг без да правя нищо. Чувствах се в безопастност, но болката не утихваше дори и след успокоителните..Успях да се изкъпя като хората и след това излязох по хавлия, тя беше мека и пухкава и нежно галеше тялото ми..Седнах на леглото, а Шел още лежеше там бежизнена...

Джорджи се захвана да промива и моите рани. Погледна ме със страх, уплаха.
Напоеният със сирт памук залази по кожата ми. Господи, болеше, шипеше, пареше ... прехвърлих още двайсетина варианти наум. Всичките, взети заедно, можеха да датат пълно описание на това как се чувствах в момента. Но болката идваше, не толкова от дезинфектиращата течност, по-скоро смият допир, натиск, колкото и да беше незабележим и малък. Но стиснах здраво зъби, затегнах челюст. Това бе нищо в сравнение с двата дни, прекарани в училищната стая за наказания, със любезното съдействие на редовен побой с кожен колан и алуминиева линия.
Трябваше да се опитам да забравя, да изхвърля от съзнанието си този спомен, нищо не печелех, ако го запазех. Но огромната кървяща рана, придружена от синини и морави кръпки, разположена отвътрешната част на лявото ми бедро леко пулсираше, сякаш беше се появила там за да ми напомня за онзи ужас, за онези нечовешки, жестоки моменти. Ръката ми инстинктивно хвана меката зевивка, с която беше застлано леглото. Стегнах захватката си представяйки си че това бе врата на г-жа Норт или г-н Коуп.
Но и това щеше да отмине .. Щях да го преодолея. Аз вече го преодолях.И прсихическата травма не бе чак толкова навътре в съзнанието ми, така че щях да се справя. Живота ме бе научил да се справям сама, да бъда сама. Единствено Джорджи и баба й се бяха погрижили за мен. Е, аз приемах само материалната им подкрепа тогава. Но никога морална. Винаги, в това отношение, през целият ми живот съм била сама. Винаги съм успявала да превъзмогна случките. Затова може би хората ме познаваха по-скоро като откачена купонджийка или голяма бърборана ... Явно това беше моят начин да се предпазвам. Точно така. Някои се затваряха в себе си, други споделяха цялата си мъка с приятели, а трети като мен се правеха на отракани, само за да държи хората на разстояние...
Но в моменти като този просто не можех да играя обичайната си роля, просто щях да бъда себе си ... истинската мен.
Размишленията ми не пречеха на болката да ме кара да изгарям, напротив, даже я усилваха. Опитвах се да сдържа всички емоции, всичко което изпитвах в момента, само за себе си. Не знаех дали ще успея. Тялото ми леко се разтрепери, кожата ми едва забележимо настръхна и косънчетата по ръцете ми щръкнаха нагоре.
С минимално извиване на врата се обърнах и погледнах към лежащата до мен Кейт. Беше също толкова бледа колкото мен и не даваше вид да регистрира случващото се около нея.
Джордижа продължаваше да прочиства раните ми без да обели и думичка. Струваше ми се че се държеше така защото, ами може би (това си беше само предположение) че се чувства виновна, че .. не знам, не че не е помогнала, а че не е изтърпяла този ужас заедно с мен ...
Вярно, с нея не си бяхме много близки, не обичах да говоря за себе си с нея, но я познавах достатъчно за да предполагам какво е възможно да чувства ...
Малко след като прикючи с превързването на раните ми, стана със насечени движения и тръгна към кухнята по тясното коридорче. Докато я чаках да се върне, зареях поглед в потъмнялото небе, което сякаш беше толкова близо, погледнато от малкият прозорец на втория етаж...
Сестра ми приближи със пълен поднос в ръка. Седна внимателно на леглото, но все пак го разтресе и аз примижах от болката в десния ми прасец, стрелкаща се нагоре по тялото ми.
- Извинявай - тихо прошепна и постави подноса до мен. Гласът й донякъде потвърди моите убеждения за чувствата й.
Без да забележа и Кейт се беше надигнала и посягаше към храната, без да каже и думичка на другите. Не я винях, напротив, не бяхме яли и пили от 2 дни. Немощна, ръката ми се протегна и грабна един сандвич с кашкавал и кисели краставички. Захапах го и се чу само едно "ммм, ммхм". После не можах да разбера кога двете с Кейт "ометохме всичко". Беше останал само един сладкиш, тъкмо се канех да го изям, но се почувствах неудобно.
- Искаш ли? - обърнах се към Джорджи, която мълчаливо бе наблюдавала сцената на упостошение върху подноса.
- Не, благодаря - бегла усмивка озари лицето й. - Сега по добре влезте и се изкъпете.
Кейт моментално се съгласи и залитайки тръгна към най-близката баня.
- Какво има - попитах сестра си с изнемощял глас.
Тя само отправи големите си морско сини, изпълнени с тъга очи.
- Почини си - изправи се - имаш нужда от сън. Оставям лекарствата тук - тя посочи миниатюрният скрин, на метър от леглото - ако има нещо, аз съм долу - очите й отново срещнаха моите и отново видях в тях вина... - Аз.. отивам да ви направя чай ... - гласът й заглъхваше, вече в края на малкият коридор.
Отпуснах се на меките завивки и от части се почувствах блажено, от части ужасно. Клепачите ми изпърхаха и аз затворих очи.
Едва ли щях да мога да заспя, но се надявах. Усетих Кейт да се връща мълчаливо в стаята ...

Седяхме на водопада и си играехме с котенцето, което Марк намери.Телефона ми извибрира - беше Джорджи.Вдигнах веднага, а тя ми каза че трябва да отида веднага в къщата им.Не знам защо но имах странното чуство, че се е случило нещо ужасно.Някак самият й глас, докато ми го казваше я издаваше.Вървях по алеята до тяхната къща, а чуството се засилжаше все повече и повече.Помислих си да не е станало нещо лошо с момичетата,но си казах 'Мел избий тези мисли от главата си'.
Пристигнах и позвъних на звънеца.Джорджи ми отвори.По лицето й разбрах, че притеснението ми е било с причина.
-Здравей! - едвам промълви тя с тих глас.
-Здравей!Стори ми се че си притеснена. - отвърнах.
Естествено, че беше.Личеше си просто, изражението и я издаваше.Джорджина ме покани вътре и се качихме заедно до стаята на Мишел.
-Какво е станало? - попитах преди тя да отвори вратата.
-Ще видиш и сама. - отговори.
Бравата се отвори и пред мен се откри ужасяващо покъртителна гледка, която би разтопила и най - леденото сърце на този бездушен свят.Това не бяха Шел и Кейт, а някакви тела, които лежаха като две кукли, две пребити до смърт кукли и захвърлени след това.
-О, боже мой!
Очите ми се напълниха със сълзи, които напираха да прелеят всеки момент.Мишел чу стъпките ми и се разбуди.Отвори очите си и там видях тъга, мъка, нещастие.Нещо ужасно се беше случило с тях.
-А да знаеше в какво състояние ги бях намерила. - прошепна ми тихо Джорджи.
Не можех и да си представя кой им го е причинил.На две безпомощни момичета.Ужасих се при мисълта какво им се е случило.
Приближих се бавно до Шел и седнах на пода до леглото й, където от другата страна беше заспала Кейт.
-Здрасти! - отвърна тихичко тя.
Радваше се да ме види.Очите й някак грейнаха.
-Не говори!Сега трябва да си почиваш,после ще ми разкажеш. - отвърнах й аз.
Не бях забелязала кога бях започнала да плача.Сълзите се стичаха като фонтан върху лицето ми.
Горките те.Какво бяха сторили, за да заслужат това жестоко нещо.Личеше си, че бяха бити до смърт.Мишел цялата беше в рани и синини, а за Кейт не ми се мислеше.
-Кълна се, че ще отмъстя за това, което е станало. - казах.
Не само за Шел, но и за Кейт.Бяха ми приятелки.Щях да върна тъпкано на този който им го е причинил.
-Добре сме!Не се тревожи за нас. - тихо занарежда тя. - недей.
Преминаха хиляди начини да отмъстя за това.Те бяха живи мъртъвци.Не мога да проумея как са оживели след това, но виновникът със сигурност нямаше да оцелее.Не можех и дума да обеля сега.Само сълзите, които се стичаха по лицето ми показваха какво чуствам.Не исках да я карам да говори, но трябваше да разбера кой е виновникът.

След като излязох от банята се приближих тихо до леглото където Шел спеше без да помръдва. От моята страна Джорджи беше оставила нощница...Предположих, че е за мен, взех я и се върнах в банята. След няколко минути излязох облечена с нея, беше снежно бяла и копринено мека, не можех да й се насладя..Върнах се обратно в леглото, тихо дръпнах завивката и се намъкнах под нея..Отпуснах се на мекият дюшек..Определено се чувствах по добре, макар че болката по цялото ми тяло не стихваше.. Постепенно очите ми започнаха да се затварят сами. Вече чувствах умарота, отдадох се на съня без да се съпротивлявам и миг повече. Макар, че бях пила болкоуспокояващи и раните ми бяха промити отново чувствах всичко, чувствах болаката по всяка една частица от слабото ми и наранено тяло..Направих няколко жалки опита да мисля за какво ли не, за да я игнорирам, но не бяха много успешни, тя беше прекалено силна, пронизваща и нестихваща. Стоях неподвижна в леглото гледайки през прозореца от стаята на Мишел..Изгревът се показваше и небето се бе оцветило в изкрящо оранжево. Гледката беше толкова красива и приятна, че чак можеше да те хипнотизира..Радвах се, че я виждам отново, защото допреди няколко часа докато бях в стаята за наказания и госпожа Норт бе натиснала тока си в шията ми, налагайки ме с коженият си колан, а господин Коуп бе вързал ръцете ми с корда, която протриваше кожата на ръцете ми безмилостно и безпощадно, докато ме налагаше с линията не бях сигурна, че ще я видя отново..Бях щастлива, че съм се измъкнала от това мъчение, че съм жива и че нещата ще се оправят..Толкова си повтарях, че всичко е наред, че повече няма да ми се случва такива неща, че почти си повярвах и успях да се унеса в лек сън..
Изведнъж чух как вратата се отваря. Няколко секунди след това чух гласове точно до мен, но не възприемах и нямах сила да отворя очите си, за да видя какво се случва и кой е..Скоро чух и гласът на Мишел, молещ се на някой да не отмъщава за това което са ни сторили..С усилие отворих очите си и леко надигнах натежалата си глава...Мелинда се беше навела към Мишел и видях съжалението във вече изпитото й от сълзи стичащи се като фонтани лице..Тя ме погледна и тихо прошепна:
-Кейт...- повече не можа да каже..Дойде от моята страна и постави ръката си на възглавницата. Не смееше да ме докосне. Гледаше ме отстрани, сякаш бях чуплива като порцелан..
-Ще си отмъстя, казвам ви, ще си отмъстя заради това което ви причиниха!- закани се тя като повиши леко тона си, но веднага след това отново започна да шепне..
-Недей!- повтори немощно Мишел, но аз нямах сила дори да помръдна устните си..Джорджи сложи ръката си на рамото на Мел, след което двете излязоха от стаята..
Завъртях глава към малкият скрин, а на него имаше оставен чай, над чашите имаше пара, която се виеше сякаш танцуваше нежен танц..Обърнах се към Мишел, която продължаваше да лежи. След малко и тя обърна леко глава и се взря в очите ми...

Кейт обърна бавно главата си в моя посока.
- Не спиш ли? - попита със чисто любопитство в гласа си.
Бях готова да й отговоря нещо от сорта : "Хаха, навън се зазорява ти искаш да спя." или пък изнендано да вдигна вежди(което едва ли бе възможно в това състояние) и да изтърся "Не съм маминото бебе", засмивайки се.
Но не го направих ... Нямаше да играя ролята си. Което беше трудно, понеже се бях сраснала с нея до такава степен, че започвах да губя себе си ...
- Не - отговорих, по тихо от шепот - не мога да заспя. Затворя ли очи ... - не довъших и леко се надигнах нагоре ...Поех си две дълбоки глътки въдух.
- Виж знам че ... - тя направи пауза - ..., но всичко ще се оправи. - започна да ме успокоява.
- Не се и съмнявам - лека усмивка се настани върху сините ми устни.
- Странно е - промълви и също се надигна, като опря гръб в таблата на леглото.
- Кое? - прошепнах, в недоумение.
- Странно ми е да те ... виждам така ... просто ... не говоря за раните, но ...
- Знам - казах със леко задолволство в гласа. Въпреки обърканото й изречение, знаех какво има предвид.
- Как ..? - попита невярващо и ме погледна.
- Кейт, не съм ... тази за ..която ме мислиш - признах и сведох глава
- Как така?
Извих врат и отново зареях поглед в небето. Само че сега бе много по-красиво.Зад белите, пухкави облачета изгряваше слънцето, като ги обливаше в оранжево-жълта светлина. Завидях им.
- Шел? - попита с ясно доловима тревога и притеснение в гласа си.

- Кейт, не съм ... тази за ..която ме мислиш - каза ми тя и сведе глава надолу, като не искаше да ме погледне в очите
- Как така? - попитах аз и нотката на недоумление и неразбиране се издаваше в гласът ми и тя я усети..
Извъртя главата си и погледна през прозореца към небето..Проследих погледът й. Взираше се в малките облачета, по иначе синьото и необятно небе, изгревът все още шареше по него и го оцветяваше в различните нюанси на оранжевото и жълтото като преминаваше към бледо червеникаво и розорво..
- Шел?- казах въпросително още очакваща отговор на прединото й изказване..
Тя отново извъртя глава и ме погледна право в очите..
- Преструвам се на досадница, на бърборана...- направи кратка пауза.. - Но, не съм такава! Просто...- продължи тя, но аз я прекъснах..
- Разбирам те!- казах аз и я погледнах право в очите, а в тях се четеше откровенност, а в същото време и тъга, най- вероятно от това че толкова време се бе преструвала на някой който не е.. -Знам какво ти е много добре! - казах аз..
Бях доволна, че и тя като мен се преструва на нещо, което не е. Винаги съм се преструвала, че съм леко повърхностна..
- Как така?- попита тя като сега тя беше тази която не разбира.. Вече я чувствах прекалено близка, и имах чувството че мога да й споделя..
- Аз..всички..- започнах да сричам търсейки правилните думи.. - Преструвам се на повърхностна. Всички мислят, че не се задълбочавам, че не ме интересува, но не е така! Ако не е заради това, ги отблъсквам с това, че съм прекалено властна и обичам да се налагам на хората! - казах аз някак си недоволна от себе си..
- Не е така!- каза ми тя опитвайки се да ме разубеди..
- Знам, че е! Просто съм такава! Не съм повърхностна, напротив дори, но няма да отричам доста съм властна и се интересувам какво мислят другите за мен!- казах аз почти шепнейки сякаш се оправдавах. Макар, че точно в този момент хорското мнение не ме интересуваше особено..
- Всеки има своите недостатъци!- каза тя и ме погледна право в очите.. - Аз също не съм перфектна! Дори не мога бъда себе си пред хората! Винаги се преструвам на някой който не съм! - каза тя и съм сигурна, че се чувстваше точно като мен в момента..
- Вече ще бъда себе си! - заканих се аз макар, че не бях убедена в думите си.. - Поне ще се опитам!- поправих се след малко..
Тя продължаваше да се взира в мен, а аз обърнах глава към прозореца отново..

Седях на кухненската маса, сграбчила чаша кафе и се взирах в Мелинда. Сега нямаше и помен от сълзите й, четеше се само гняв и нужда за отмъщение.
-Съгласна съм - проговорих накрая.
-Какво?! - не разбра тя, очевидно планираше в главата си.
-Исакм да помогна да им отмъстим. Знам кои са. Поне едната.
Тя присви очи.
-Със сигурност са учители. Намерих ги в стаята за наказания. Бяха пребити и захвърлени на земята. Полу-голи..наоколо имаше кръв и видях скъсана корда до Кейт. Държали са ги вързани и са ги биели. - гласът ми спадна и потреперих.
-Продължи! - подкани ме тя.
-Когато тръгнах да ги извеждам срещнах една от учителките. Една набита и много противна. Носеше кожен колан и после влезе в стаята. Успях да ги изнеса преди да тръгне след мен. Но колана..предполагам се е връщала за следващ рунд. НО едва ли е била сама.
-Как ще научим коя е?
- Докато им правех ядене се обадих в училището. Казах че една жена си била изпуснала портмонето и съм видяла, че е с униформа на училището. Казаха ми коя е. Госпожа Коуп. Преподава по история. -чувствах се като някъкв таен агент. Само дето въобще не ми беше толкова забавно, колкото по филмите.
-Ще измислим нещо - каза заплашително Мелинда.

С Джорджи слязохме в кухнята, за да може Шел и Кейт да си почиват.Тя беше стиснала здраво една чаша кафе, а аз седях срещу нея.Още не можех да се оттърся от гледката.Постоянно в ума ми изплуваха техните образи.Нямаше и помен от сълзите, които пролях,в очите ми имаше само гняв и нужда да отмъстя на виновника.
-Съгласна съм. - проговори Джорджи накрая.
-Какво?!
Не разбрах какво ми каза, планирах отмъщението си.
-Искам да помогна да им отмъстим.Знам кои са.Поне едната.
Присвих очи.Машинално се стрелнах по - близо до Джорджи.
-Със сигурност са учители. Намерих ги в стаята за наказания. Бяха пребити и захвърлени на земята. Полу-голи..наоколо имаше кръв и видях скъсана корда до Кейт. Държали са ги вързани и са ги биели. - гласът и внезапно спадна, а очите й се насълзиха.
Бой,корди, полуголи,пребити, захвърлени - нещо по ужасно от всичкото взето заедно щеше да се случи на виновниците.Горките Шел и Кейт.Не можех да повярвам на думите на Джорджи, но трябваше да разбера повече.Учители да малтретират по този начин.Не може да е истина, но вероятно в днешно време е така.
-Продължи! - подканих я аз.
-Когато тръгнах да ги извеждам срещнах една от учителките. Една набита и много противна. Носеше кожен колан и после влезе в стаята. Успях да ги изнеса преди да тръгне след мен. Но колана..предполагам се е връщала за следващ рунд. НО едва ли е била сама. - разказваше тя, а гласът й трепереше.
Естествено, че не е била сама - помислих си.
-Как ще научим коя е? - попитах.
- Докато им правех ядене се обадих в училището. Казах че една жена си била изпуснала портмонето и съм видяла, че е с униформа на училището. Казаха ми коя е. Госпожа Норт. Преподава по история.
Госпожа Норт значи.Щеше да страда много повече от колкото те.Сигурно не са били първите, но ще бъдат последните.
-Ще измислим нещо. - отвърнах заплашително аз.
Не усетих как съм държала ръката си стисната в юмрук, но когато я погледнах пръстите ми бяха посинели.Една сълза падна от окото ми и се приземи на плота.Джорджи как ли е изтърпяла тази гледка.
-Тази учителка....ще... - канех се аз. - но нека първо момичетата се оправят, за да разберем какво точно е станало.
Джорджи само кимна и отпи глътка от кафето си.
Спомних си тяхното училище.Веднъж бях видяла една госпожа на входа, сигурно е била тя, защото беше ниска и набита както Джорджина ми я описа, с ужасяваща физиономия и набръчкана кожа.
-Не трябваше да им позволявам да се връщат в училището..
-Не се самоубвинявай Джорджи.. - прошепнах аз и я прегърнах. - Всичко ще се оправи, бъди сигурна в това.

Не мога да не се самообвинявам! - възпротивих се. -Аз съм виновна. Казах им, че е по-добре да се върнат.
-Независимо кога щяха да си тръгнат щеше да се случи същото - контрира ме Мелинда.
-Ама...
-Стига! Не си виновна ти. Ще разнищим всичко и ще отмъстим на оная садистка.
Настъпи мълчание. Размишлявах и отпивах кафе.
-Как? - запитах я.
-Ще измислим нещо! Сигурна съм..но трябва да страда. Много.
-Да, но не трябва да е нещо незаконно. НЕ ми се ходи в затвора. -изтърсих аз.
Мел сбърчи вежди и се замисли.

-Чудя се дали ще й е хубаво, ако тя опита от собственото си лекарство!? - прошепнах й тихичко, за да не ни чуят другите.
-Възможно е. - отговори Джорджи.
Да,какво ли щеше да й е на нея ако опита от нейното лекарство.Дали щеше да й хареса?Това щях да я питам при всеки удар, който и нанасям.
Стиснах ръцете си толкова силно, че чак кокалчетата ми изпукаха.Представих си как ще пукат костите на онова чудовище.
Бяхме само аз и Джорджи в това нещо.Само аз и тя, никой друг нямаше да разбере какво мислим да правим.
-Ако не е сама? - обади се Джорджина.
Да за това не бяхме мислили.Ако не е сама?
-Тогава..може би ще ни трябва помощ. - промълвих тихо.
Кокалчетата ми вече се бунтуваха срещу мен, заради начина по който ги бях стиснала.Джорджи ме хвана за едната ръка и аз се отпуснах.
-Не мога да повярвам Джорджи...за какво им е да им го причиняват..
Отново заплаках.Сълзите се стичаха и падаха на плота.Това бяха гневни сълзи от една страна.Джорджина също се просълзи.И двете не можехме да повярваме за какво е трябвало да се случи.
-Това училище е мъчение за момичетата..но побой не бях очаквала. - възмутих се тя.
Преместихме се в хола и седнахме на дивана.Джорджина пиеше второ кафе, а за мен беше донесла успокоителен чай, но надали нещо сега щеше да ме успокои.Първо се надявах момичетата да се оправят, а след това...

Кейт отново се плъзна внимателно под меките завивки и се унесе в сладък сън. Опитах се да последвам примера й. Наместих се, така че да ми е удобно и раните ми да ме болят максимално малко. Затворих очи и плашещите,жестоки образи веднага изплуваха в съзнанието ми.
Реших че няма да мога да запя и с мъка се надигнах до седнало положение. Със скоростта на охлюв, отместих олекотената завивка и преметнах крака. Допрях ги до пода и с мъка стаха горе. Бавно - крачка след крачка и тихо, нежелаеща другите да ме чуят, се придвижвах докато стигнах стълбите. Заслизах надолу, държейки се за дървеният парапет. Бях на крачка да сляза и последното стъпало, но чух Джорджи и Мел да си говорят и замръзнах на място:
-Чудя се дали ще й е хубаво, ако тя опита от собственото си лекарство!? - прошепна Мел
-Възможно е. - отговори Джорджи - Ако не е сама?
-Тогава..може би ще ни трябва помощ.
-Не мога да повярвам Джорджи...за какво им е да им го причиняват..
-Това училище е мъчение за момичетата..но побой не бях очаквала. - възмути се тя.
Сковано пристъпих към тях и ги погледнах обвинително. Не исках да се забъркват с Норт. А дори и да й дадяха урок, после тя щеше да ме намери и да ме измъчва докато не заприличам на кайма.
Поглатих глава, все едно им казвах че не съм го очаквала.
- Аз ... - започна Мелинда - отивам да видя Кейт - изниза се нагоре по стълбите.
Погледнах Джорджи в очите.
- Шел ... - огледа се и ми посочи дивана.
Седнах без да обеля и думичка. Тя се настани до мен, посегна да ме погали утешително, дръпна ръката си..

След известно време мълчание направих усилие и се плъзнах по дървената табла на леглото, лягайки отново на меките бели завивки. Гледах в една пукнатина на тавана и не отлепях поглед от нея.. Очите ми бавно започнаха да се насълзяват.. Сълзите се стичаха надолу по бузите ми като изящни малки бисери.. След малко започнаха да се затварят, умората си казваше думата и дори надвиваше опустошителната и ужасяваща болка по цялото ми тяло, която не ми даваше и минута покой..Унесох се в лек сън, но в съзнанието ми постоянно изникваха едни и същи образи. Тези на госпожа Норт и господин Коуп и всички мъчения на които ме бяха подложили до най- малкият детайл.. Едва се завъртях леко на една страна обръщайки лицето си към Мишел..Тя все още се бе подпряла на таблата на леглото и изглеждаше замислена и отнесена.. Стоя без да помръдне известно време, след това се надигна и стъпи тихо на дървеният паркет.. Започна да пристъпва към вратата като мишка, за да не ме събуди.. След малко отворих очи и бях сама в стаята.. Леко се изправих и отново се облегнах на таблата на леглото като с много усилие сложих една възглавица на гърба си за де ми е удобно. Протегнах се и взех едната чаша чай от малкото шкафче до леглото, хванах топлият порцелан и леко отпих една глътка от липовият чай, който беше приготвила Джорджи.. Всичко продължаваше да ме боли и все още си повтарях, че всичко ще се оправи, че вече това няма да се случи, но изведнъж силен тропот ме извади от мислите ми.
Заслушах се по внимателно.. Някой тичаше нагоре по стълбите.. След малко вратата се открехна леко и Мелинда надникна вътре.. Завъртях главата си към нея и тя започна да пристъпва бавно към мен..
-Как си?- едва промълви тя.
-Доста по- добре!- казах аз шепнейки, отпих още една глътка от вече не чак толкова топлият чай и завъртях главата си на другата страна..
Тя седна на един стол до леглото и се загледа в мен..
-Всичко ще се оправи! - опитавше се да ме успокои и да ме накара да се почувствам по- добре.
- Надявам се!- едва прошепнах и оставих чая на шкафчето, ръцете ми трепереха и за да не я притеснявам ги мушнах под завивката..
В този момент през вратата влезе Джорджина, която придържаше Мишел, Мелинда стана и я хвана от другата страна, сложиха я на леглото отново и седнаха до нас.. По лицата им започнаха да се стичат сълзи, след което и аз ги последвах, защото знаех че съм отчасти виновна..Страдаха и заради мен.. Обърнах се на другата страна за да не ме видят..Покрх лицето си с завивките и мълчах за да не го притеснявам..

Дежа вю.
Бавно влизам в домас и..следвана от едвам ходещите ми приятелки. Пребити, измъчени. Шокирани. Най-вече. Как големите бели крила се бяха озовали на гърба..ей така..от нищото. Бавно влязохем е дна по една. Кейт и Мишел бяха на-отзад..уплашени. От мен. Само Мелинда очевидно знаеше за цялта работа с..ангелите. Беше ми трудно дори да си помисля.
След като всяка от нас си взе душ, се наредихме на големия диван в хола, хванали чиния с пържоли и картофки. Всички бяхме гладни и се нахвърлихме на яденето. Минути наред се чуваше само дъвчене, но дори след като се нахранихме, никоя от нас не пророни дума. Мишел и Кейт все още седяха далеч от мен, а от това ми идеше да потрошша всичко в къщата от гняв.
-Мел? - попитах най-накрая. -Ти знаеш за..тези работи. Разкажи!
Тя дълбоко си пое въздух.

Бавно влязохме в домът на Джорджи.Кейт и Мишел останаха по - назад, очевидно бяха уплашени от НАС.Не мога да си представя какво си мислеха в момента.Взехме си по един душ и се настанихме в хола, с по чиния пържолки и картофки.Дълго време се чуваше само нашето дъвчене.Ммм...беше толкова вкусно.Дори когато се наядохме в стаята настъпи мълчание.Шел и Кейт страняха от нас все още.
-Мел? - попита Джорджи и аз извърнах глава към нея. - Ти знаеш за..тези работи. Разкажи!
Поех дълбоко дъх и се подготвих да им разкажа историята, която щеше да ги шокира още повече.
-Джорджи твоята майка е починала при раждането, нали? - попитах за да съм по - сигурна.
-Да, точно. - отвърна тя.
-Твоят баща е ангел, а майка ти е обикновен човек, тоест ти си наполовина - ангел и наполовина човек.Това значи да си нефилим.До 18 ти рожден ден, който е днес ти си обикновенна без нищо специално, но с настъпването на пълнолетието ти ангелското в теб надделява.Ти притежаваш не само крила, а и ангелския огън, това с което убих Норт.Имаш някаква странна сила..като ме докосна и излекува раната ми.Ти си специална.Не знаех че има оцелели нефилими след онова изтребване, което имаше.
-Изтребвани?!? - попита светкавично Джорджи и ме погледна с отворена уста.
Засмях се.
-Да..имаше изтребване на нефилимите.Дълга битка беше..Демоните нападнаха тези същества, с намерението че те били опасни..тогава ние ангелите се хвърлихме да ви защитим..именно от тази битка помня Норт.Победихме, но вече беше твърде късно за полу - ангелите.
Всички ме зяпаха, неразбиращи.
-Аз..не мога да повярвам! - възкликна Джорджина.
-Трудно е, но е истина.Знам, че не ти е лесно нито пък на тях. - обърнах се към момичетата. - но ние сме добри и не нараняваме хората.Ние ги защитаваме.Има много да се разбира Джорджи.
-Ами ти? - попита ме тя. - Каква е твоята история..защо те наричат паднала?
-Аз съм горе долу като теб наполовина ангел, защото нямам крила!
-Нямаш крила?!
-Да нямам...отрязани са от тях са онези белези, които имам.Аз ги имах, но когато направих една глупост..застанах срещу Бог и те ме изпратиха на земята..прокудиха ме от рая и взеха крилата ми..беше твърде късно за да опитам да се върна..Толкова съжалявам за тази си постъпка..Това са падналите ангели..имат способностите, които имат и другите, но са без крила и доколкото знам не могат да се върнат в рая..
Спомних си себе си с моите крила..моите крила, които ги нямаше и може би никога нямаше да си ги върна.Сетих се за момента, в който ги изгубих.
-Съжалявам! - прошепна Джорджи.
-Няма за какво!Сега знаеш и твоята и моята история. - отвърнах й и се усмихнах. - Какво ще правим с Мишел?
-Незнам!
-Шел.. - започнах аз. - Няма да те нараним.Познаваш ме от съвсем малка и никога не бих те излъгала.Успокой се ние сме си същите просто малко повече ангелски..

- Шел.. - започна Мел - Няма да те нараним.Познаваш ме от съвсем малка и никога не бих те излъгала.Успокой се ние сме си същите просто малко повече ангелски..
- Ангелски какво?! - разкрещях се изведжъж, дори не знаех откъде имах сили да го направя. - Ангели НЕ съществуват, нито демони или пък нефи-нещото ... - размахах театрално ръце.
- Нефилими - обади се притихнало Джорджи.
- Нефи .. там каквото е! - продължих - Няма ги! Няма такова нещо. Просто очевидно всички имаме някаква дълбока психична травма ...
- Шел - добави обвинително Кейт и се канеше да продължи, но аз я изпреварих.
- Елементарно е! Халюцинираме! И явно травмите на Мел са по-тежки щом се смята за онова паднало чудо ...
- Шел, знам че ти е трудно да го приемеш, но прото трябва да ...
- Отказвам да повярвам! Окей? Ясно? Да повторя ли пак?
- Мишел! - развика се насвой ред Джорджи - Престани! Не си даваш сметка! Така обиждаш Мел и мен. Абе зарежи ме мен! Все ми е едно! Мел страда от това което й наговори!
- Джорджи, няма нужда, тя е объркана и ...
- Не се дръжте с мен все едно съм луда! А ако съм такава, тогава всички сме! - разкрещях се - Така значи ... Дорджина, все ти е едно! Не се и съмнявам че е така!
- Шел ...
- Не само че ти е все едно, не ти и пука, нали! - не можех да повярвам че изричах всичко това ... Все едно не бях на себе си. Може би наистина не бях себе си ...
- Спрете! - обади се Кейт - Стига! Защо се карате?! Престанете!
- Кейт ... не се меси - каза Джорджи и ме погледна - това си е между нас двете ...
- Наистина спрете. Карате се заради мен! Ужасно е! - почти проплака Мел
- Не е заради теб - казах с натъжен глас - никога не е било и няма да бъде ... - гласът ми заглъхна и аз се свих на дивана.

Спрете! - обадих се аз едва. - Стига! Защо се карате?! Престанете!
- Кейт ... не се меси - каза Джорджи и ме погледна - това си е между нас двете ... - наистина беше права, но не мжех просто да седя и да ги гледам как се карат.
- Наистина спрете. Карате се заради мен! Ужасно е! - почти проплака Мел..
- Не е заради теб - каза Шел и усетих тъгата в гласът й -Никога не е било и няма да бъде...- каза и седна на дивана..
- Напротив, заради мен е!- каза Мелинда през сълзи. Бях толкова объркана, все още не можех да възприема точно какво се случваше. Изслушах цялата история на Мел и не знам защо, но почти и повярвах.
Момичетата продължаваха да си крещят, а главата ми щеше да гръмне. Не спираха да се самоубвиняват, а после започнаха да се обвиняват една друга. Свлякох се на един стол, който беше до стената и просто затворих очи..
- Шел стига си преигравала, знаеш че няма да ти направим нищо! Та аз съм ти сестра, Мел ти е най- добра приятелка! Нима смяташ, че бихме ти сторили нещо?!? - каза през сълзи Джорджи крещейки..
- Аз?! Аз ли преигравам?! Ти си тази която смята, че е нефи- нещо си!..- каза отново крещейки и стана от дивана. - Джорджи, слез на земята и спри да витаеш в облаците! - каза го направо буквално и я погледна право в очите обвинително..
- Момичета, аз съм виновна, моля ви недейте!- започна да повтаря Мелинда на висок глас.
- Спри да го повтаряш, не е вярно! Само правиш нещата по- лоши!- каза Шел..
Не издържах станах леко от стола и плачейки и започнах на висок тон:
- Спрете, моля ви! От това няма никаква полза! За какво го правите?! Наливате масло в огъня!! - Не разбирах за какво го правят с всяка тяхна дума ставаше все по зле и по- зле..
- Кейт... Не е .... - започна Мишел, но аз я прекъснах..
- Знаеш ли, няма значение! Няма смисъл да казваш нищо! Тръгвам си! - казах аз и се обърнах към вратата.
- Кейт! Недей, моля те!- каза Мел през сълзи! - Недей и ти! Не ни обръщяй гръб!
- Аз не се страхувам от вас! Просто не мога да проумея защо се карате! - започнах да крещя..
- Кейт, стига моля те!- каза Шел и обърна глава към мен.. - Аз нямах това предвид преди малко!
- Сега аз ли съм тази, която трябва да спре!? Аз ви молих, а вие не ме послушахте! - започнах аз без да осъзнавам, че сега аз съм тази която създава излишни проблеми. Джорджи ме погледна и в очите й видях сълзи, който ме накараха да замръзна на място. Почувствах се виновна за стореното. Нараних всички, но бях права! За какво беше всичко това?!?
- Аз..Съжелявам не исках да се изпускам така, но това което казах е истина!- казах тихо все още плачейки..
- На всички ви е трудно! - започна Мелинда отново..
- Не ми обяснявай отново тези глупости за нефилими и паднали ангели, камо ли за демони! Не искам да слушам и секунда повече за тези измишльотини!- започна Шел отново и Джорджи я погледна тъжно..
- Аз..Аз не мога да повярвам, че ме смяташ за луда!- плачейки промълви тя едвам.
- Не те смятам за луда! - продължи Мишел..

-Не те смятам за луда! ..Просто смятам, че си измисляш. Въобразяваш си! - почти крещеше Мишел. -Имаме сериозна травма от боя..
-А крил--
-Няма никакви крила!
-Има! Осъзнай се малко! - вече крещях срещу нея. -Невероятно е! Странно е! Невъзможно е! Но го има! Приеми го. Имам крила - виках аз и усетих как гомелите бели крила се разтварят на гърба ми.
-Не знма как е станало, но го има. Приеми го.

- Аз..Аз не мога да повярвам, че ме смяташ за луда!- плачейки едвам промълвих.
- Не те смятам за луда! - продължи Мишел.. - ..Просто смятам, че си измисляш. Въобразяваш си! - почти крещеше. - Имаме сериозна травма от боя..
Не можех да повярвам, че това излиза от устата на Шел...Да трудно беше да се повярва, но все пак..
-А крил-- - започна да вика и Джорджи.
-Няма никакви крила! - сопна й се Мишел.
-Има! Осъзнай се малко! - Нефилимът крещеше срещу нея. -Невероятно е! Странно е! Невъзможно е! Но го има! Приеми го. Имам крила - викаше и викаше..ненадейно белите крила започнаха да се разтварят.
-Не знам как е станало, но го има. Приеми го.
-Не..няма да го приема...Просто е..имаме халюцинации..Помниш ли колко пъти си ударихме главите. - не преставаха да си крещят една на друга.
С Кейт наблюдавахме отстрани, тя придържайки ме да не падна.Мишел не искаше да го повярва колкото и да й обяснявахме, че е реално.Ангелът изпъна белите си криле и ги показа на Шел с надеждата да й дойде умът, но не,
-Не е реално.. - викаше отново невярващата.
На вратата се позвъня.Всички инстиктивно се обърнахме с уплашени лица.Бавно се отдръпнах от Кейт и отидох да отворя.За моя най - голяма изненада беше:
-Елизабет..това ти ли си? - попитах през сълзите ми.
-Това сигурно ще е още едно паднало нещо си! - провикна се Мишел от хола. - Халюцинираме хора..
-Мелинда.. - каза момичето, чакащо да влезе.
Да сигурна бях, че това бе Елизабет.Тя беше също паднал, докато бях горе живеехме заедно.Поканих я да влезе и не беше сама, по - късно забелязах другото момиче до нея, което не познавах и не бях виждала.
..Чувахме крясъците от хола..
-По - късно ще ви обясним всичко..Дълга история е.. - тихо прошепнах.

Докато с Екатерина се разхождахме из града усетих много силна вълна от енергия.Тази вълна можеше да означава само едно-млад нефилим.Не вярвах,че са оцелели видове от тези същества след като демоните изтребиха всичките.Докато нефилимите са млади,когато крилата им се разперят те изпращат мощна вълна от енергия към другите свръхестествени същества.Двете с Екатерина тръгнахме да тичаме по посока на енергията.Идваше от една къща близо до мястото където се разхождахме.Позвъних на звънеца.Отвори ми едно много познато момиче.
-Елизабет?Това ти ли си?-странно.Тя ме познаваше?
-Мелинда?-вече се сетих.Мелинда беше паднал ангел,също като мен.Преди да паднем на средната земя живеехме заедно.
-О,чудесно.Това сигурно е пак някакво паднало чудо!-чух непознат глас да казва някъде отвътре.Явно тук имаше сборище на ангели.След това чух крясъци.Ставаше все по-странно.
-Влез ще ти обясня...много е дълго и сложно.Приятели това е Елизабет,моя...сродница така да се каже.Тя също е паднал ангел.-В едно от момичетата разпознах тази,която се беше опитала да ме защити от оная дебелана в карцера.
-О боже мой!Ако дойде още някакво същество в къщата ми ще полудея!-Обади се тя.
-Ммм...всъщност има едно същество-Екатерина.Тя е хибрид.Всъщност ти ли си младия нефилим.-посочих момичето с разперените криле.
-Ъъъ...да предполагам.-звучеше стреснато!От мен ли се плашеше?Или по-скоро от Екатерина?-Аз съм Джорджина,а това е сестра ми Мишел...
-Аааа не!Мен не ме забърквайте не вярвам,че има нито ангели,нито нефи-нещото,нито пък хибриди!!!
Повдигнах ризата си и показах двата зараснали белега на гърба ми.
-Не действа и аз и показах моите,но тя не повярва.-обади се Мел
-Дори и в крилата на Джорджи ли не е повярвала?
-Да,дори и в тях.
-Тогава остава още нещо...Хмм...Кати,би ли пробвала?
-Не!!!Категорично не!-отвърна дръзко Екатерина.
-Моля те!Заради мен.
-Ох,добре,но само за малко.-И тя разпери ципестите си криле.
-Това пък какво е?-попита Мишел.
-Крила на хибрид.-отвърна й Мел.
-Еха!Защо не са бели като на Джорджи?-попита едно момиче, което стоеше в ъгъла.
-Защото двете са различни раси.Хибридът е полу-демон,полу-ангел.Крилата са черта на дявола,Кейт.Затова са черни и ципести.-След това изречение Екатерина прибра черните си криле.
-Вие сте напълно откачили!!!Явно не мога да вярвам на абсолютно нито една от вас!Разберете най-сетне!!!Такива същества не съществуват!Просто всички имаме някакви психични отклонения!
След това Мишел изтича по стълбите и затръшна вратата на стаята си.

-Еха! Защо не са бели като тези на Джорджи?- попитах аз след като видях големте черни ципести криле на момичето, което твърдяха, че е хибрид.
-Защото двете са различни раси.Хибридът е полу-демон,полу-ангел.Крилата са черта на дявола,Кейт.Затова са черни и ципести.- обясни ми Мелинда и след това изречение момичето ги прибра.
-Вие сте напълно откачили!!! Явно не мога да вярвам на абсолютно нито една от вас! Разберете най-сетне!!! Такива същества не съществуват!Просто всички имаме някакви психични отклонения!
След това Мишел изтича по стълбите..
- Какво повече искаш за да повярваш в очевидното?!?- изкрещя след нея Джорджи и чухме затръшването на вратата от горният етаж..
- Шел, моля те недей!- провикнах се аз и се затичах нагоре по стълбите към стаята й, а Мелинда тръгна след мен.
- Мишел, моля те отвори вратата, нека поговорим!?- застанах от едната страна на вратата и дори леко долавях как тя седи от другата и плаче.
- Не искам да чувам повече тези измислици!- продължи през сълзи тя.
С Мелинда се спогледахме и аз отново започнах..
- Добре, не знам какво да правя Шел, аз някак си повярвах! Колкото и да е невероятно това е истина! - опитах се да я убедя защото колкото и странно да изглеждаше вече бях убедена че е истина. С всичките тези криле и белези нямаше начин да не видя очевидното.
Дръжката на вратата се натисна бавно надолу и след малко Мишел застана плачейки пред нас. Веднага я прегърнах и очите ми се насълзиха..
- Аз..аз.. не искам да повярвам. Не мога! Това не е реално! Сигурна съм, че.... - започна тя, но я прекъснах.
- Шел, няма да те караме да вярваш в това! Ти сама ще се убедиш с времето! Как иначе си обясняваш всичко това?- започнах тихо и с успокоителен тон.
- Не може да е истина. Да няма скрита камера?!? - започна тя и отидохме до леглото. И трите седнахме, а аз и Мел я зяпнахме..
- Още ли не вярваш след всичко това?- попита Мелинда
- Не, не вярвам! И мислех, че сте ми приятелки и че няма да ме подложите на такива лъжи. - Тя тръгна надолу по стълбите.
- Вече не разбирам какво иска!- каза Мел и тръгнахме надолу по стълбите след нея..
- И все пак не можеш да я виниш! Ако трябва да съм честна и аз се чувствам така!- започнах аз.
- Моля те, Кейт. Повярвай ми, не те лъжа!- каза тя и ме погледна извинително.
- Няма нужда да ми го казваш! Просто е малко...
- ..Разбирам те, дори и на мен ми е било трудно понякога.. - каза тя и ме прегърна.
Слязохме долу, а Джорджи и Шел отново се крещяха. Хибридът и другият паднал ангел седяха и ги гледаха неразбирщо от дивана и мълчаха като риби..

- Държиш се като дете! - продължаваше да креши Джорджи - Какво още искаш? Видя, пипна, чу? Не ти ли е достатъчно, за бога!
- Искам да ме събудите от този кошмар! - извиках
- Кошмар? Мишел ... жалка си - каза и сложи ръце на устата си. - Аз ...
Извъртях се сковано, без да обеля и дума. Не очаквах това. Не разбирах...
- Шел ... аз ... не исках да го кажа
- Но го каза! - отвърнах с разтреперан глас.
Причерня ми. Хванах се здраво за парапета на стълбите. Господи! Имах чувството че Норт Отново прокарва стоманеният нож през гърба ми, само че сега бе двойно по болезнено. Сякаш .. сякаш нещо се трошеше, дереше, разкъсваше.
Извиках от болка, не успях да се удържа. Другите стояха, замръзнали около мен. Замръзнали ... да, не смееха да мръднат. Не знаех какво ги кара, болката, ужаса бе само вътре в мен!
Разкъсването продължаваше, нарастваше. Болката ставаше непоносима, пареща, унищожителна. Извърнах глава до колкото мога, сякаш нещо, седящо, едва ли не чакащо мен, бе застанало до бялата стена.
Но там наистина имше нещо. Цветът не бе бял. Бе ален. Обърнах се светкавично в другата посока и погледнах уплашено скованите физиономии на ... нефилимът, двата паднали ангели и хибридът. Бях склонна да повярвам, може би... А Джорджи бе права. Аз бях жалка... Рухнах до стълбите, все още гърчейки се
Следващ писък се отдели от устните ми. Той бе така пронизителен че чак ме стресна.
А след това ... болката изчезна така неочаквано както се бе появила. Сякаш никога не бе съществувала ...
Надигнах се нагоре и приближих до все още скованите като статуи приятелки.
Какво беше това чувство. Сякаш нещо ново се бе появило. Едвам извърнах глава в обратна посока.
Очите ми щяха да изкочат и да тупнат на пода от очуда. Зад мен се бяха извисили огромни сиви пернисти, окървавени крила...
Преди да успея да си помисля каквото и да е Мел пророни:
- Мишел? Ти ...? Как ? Нима изкупителят съществува?

Слязохме от стълбите, където Шел и Джорджи продължаваха с виковете.Сълзите ми бяха спрели, но лицето ми бе мокро.Изведнъж се чу писък...всички замръзнахме и вперихме очи в момичето, държащо се за парапета...Рухна и започна да се гърчи на земята..никой не смееше да каже нещо или да мръдне...стояхме като статуи.Още един пронизателен писък се отдели от устните на Шел...двойно по - силен от предишния...Някак си всичко премина...гърченията спряха и тя се изправи..приближаваше към нас.Аз я гледах с опулени очи и не можех да повярвам...На гърба й се бяха извисили огромни сиви, окървавени крила.
- Мишел? Ти ...? Как ? Нима изкупителят съществува? - пророних.
Бях объркана..не разбирах абсолютно нищо от станалото.Бях чувала само истории за изкупителя, но да бъде истина.Ето,че бях в положението на Шел.
-Изкупителят ще върне крилата на падналите... - промълвих нещо от тоя сорт.
Всички ме изгледаха с почуда най - вече момичето със сивите криле срещу мен.
-Не не е истина. - извика тя и замахна ръка.
-Но Мишел погледни се...Докосни ги.Истински са...Поне веднъж повярвай. - викаше нефилимът.
Шел се огледа, а после сведе глава.
-Не може да бъде. - чух възклицанията на Елизабет. - Мел..съзнаваш ли какво значи това? - погледна към мен с почуда.
Определено съзнавах..но каквото и да исках да кажа не можех да намеря подходящите думи.
-Шел повярвай. - тихичко каза Кейт, която стоеше до мен също толкова стресната.
-ИСТИНА Е.То е на теб. - писна Джорджи.
-Може и да повярвам...На това и на другите глупости...Мел ти може и да си права. - усмихнах се когато го каза.
Тя започваше да вярва.
-Изкупителят съществува... - отвърнах.
-Изкупител какво? - обърнаха се Джорджи и Кейт.
-Тя е нефилимът, който ще върне крилата на падналите.
Точно след тези мои думи стаята се изпълни с енергия...почуствах нещо сякаш се съживявам отново, но по - силна.Закипях от енергия...светлина се разпростря навсякъде...Нещо ме погъделичка по гърба..Всички погледи се бяха вперили в мен и Елизабет...Крилата ни се връщаха..Чуството беше неписуемо..

С Мел застанахме на най- ниската стълба и зяпнахме с отворени усти. Силен и оглушителен писък се отдели от устните на Мишел. Падна на земята и започна да се гърчи. Подпрях се на стената и едва ли не ми прилоша от гледката. Мел се обърна за секунда към мен и хвана ръката ми.
- Кейт...- шепнейки започна тя, но просто не знаеше какво да каже.. Обърнахме се и отново зяпнахме Мишел, която продължаваше да се гърчи на пода. Стиснах ръката на Мел и просто не знаех какво се случва, всичко това, всичката тази объркана ситуация щеше ли да има край?
Изведнъж Мишел спря да се гърчи, изправи се и тръгна бавно към нас.
- Мишел? Ти ...? Как ? Нима изкупителят съществува? - започна объркано и тихо Мелинда. -Изкупителят ще върне крилата на падналите... - промълви едва разбираемо тя.
Шел започна да отрича и да движи ръцете си, показвайки, че сме луди и, че халюцинираме.
Мелинда и Джорджи започнаха да я обеждават, че греши и че вече е време да повярва без повече овъртания, но тя продължаваше да се инати.
-Шел повярвай.- казах аз накрая и все още бях стресната и не разбирах и дума от случващото се. Тя започна да ни се доверява и по лицата на всички ни се появиха леки усмивкии.
-Изкупителят съществува!... - каза Мел
-Изкупител какво? - учудено попитахме аз и Джорджи..
Елизабет и Мелинда се спогледаха и тя отново започна:
-Тя е нефилимът, който ще върне крилата на падналите.
В очите й на двата поднали ангела видях надежда и енергия, която я нямаше преди. По лицата и на двете се появиха леки усмивки. На гърбовете им зпочнаха да се появяват бели, изкрящи и меки на вид крила. Те ставаха все по- хубави и величествени. Зяпах ту Шел, която бе по- объркана и от мен ту Мел и Елизабет. Усмивките не слизаха от лицата им, а крилете им бяха толкова величествени и изкрящо бели като сняг...

» Джорджина Спаркс
» Мишел Спаркс
» Стаята на Джорджина и Мелинда
» Къщата на Коди Матиус
» Къщата на Дженевив Клема